Велико Търново е „последният дом” на Павел Бобеков

В подножието на църквата „Свети Никола” във Велико Търново, в старинния квартал Варуша се издига красив барелеф, издялан от родопски гранит. Върху лицевата част е запечатан образ, а под него кратко посвещение: „Умирам, но не ми е жално, защото бях честит да видя България свободна!” Тези думи принадлежат на Павел Бобеков – героят от Априлското въстание и председател на Военния съвет (Привременното правителство) в Четвърти революционен окръг.

Последният епизод от неговия бурен и съдържателен живот завършва именно тук в Търново.
Павел Бобеков е роден в Панагюрище през 1852 г. в семейството на Статньо и Манто Бобекови. Начално образование получава в родния град при Марин Дринов. Продължава обучението си в Гръцката гимназия и по-късно в Роберт колеж в Цариград. Постъпва в султанското Военно-медицинско училище, което напуска през 1873 г. поради трагичен инцидент в семейството (брат му Георги се удавя в Босфора). При престоя си в Цариград участва активно в обществения и културен живот на българската колония. В периода 1870–1875 г. превежда книги и сътрудничи на списание „Читалище”.

Завръщайки се в родния град става главен учител в трикласното училище, като въвежда изучаването на френски език. Убеден революционер, като председател на читалище „Виделина” изнася поредица от сказки на политическа тематика. Създава женското дружество „Надежда” в Панагюрище. През 1876 г. се превръща в един от водачите на Априлското въстание в Четвърти революционен окръг. В навечерието на въстанието е произведен за хилядник на военното формирование. Бобеков е избран за председател на Привременното правителство. След оттеглянето на Бенковски с Хвърковата чета от Панагюрище, той ръководи въстаниците при тридневната отбрана на града срещу турските сили на Хафъз паша. Революционният център е превзет и Павел Бобеков се оттегля в Балкана, като пътьом освобождава въстаниците в Копривщица и своя другар Тодор Каблешков. Укрива се от турските потери в село Самоводене, Търновско при Стефан Стамболов и през месец август двамата емигрират във Влашко. Бобеков работи последователно като преводач в английска червенокръстка мисия в Белград и редактор на „Секидневний новинар” в Дунавските княжества.

Посреща с радост Руско-турската освободителна война, като преводач в Предния отряд на ген. Гурко. Той притежава добро образование и висока култура. Владее френски, руски, английски, турски и гръцки език. При влизането на русите в Търново през 1877 г. се разболява тежко. Според някои източници от тифус, а според други от туберкулоза. Умира в прегръдките на майка си на 29 октомври 1877 г. Последните му думи, изречени на смъртното ложе са достойни за епитафия: „Майко, аз умирам, но не ми е жално, защото бях честит да видя България свободна! А аз никога не допущах, че ще доживея щастието да видя това. Умирам майко, спокоен и за това, че докрай изпълних дългът към Отечеството, на което дадох слабите си сили, които му дължех!” На погребението пламенна реч произнася неговият приятел и съратник Стефан Стамболов.

Павел Бобеков е погребан в двора на църквата „Свети Никола”. За съжаление точното място на тленните останки не се знае. Подобно на множество герои от освободителните борби и неговият „последен дом” тъне в забрава. През 1996 г. по повод 120-годишнината от Априлското въстание е издигнат и тържествено открит паметния знак в близост до църковния храм.

Изготвил: Доц. д-р Светла Атанасова,
главен уредник в отдел „История на България XV-XIX в.”