Художникът Цвета Марова: Показвам светлата си страна, без да крия тъмната

Разговор на Пламен Асенов

Цвета Марова е родена във Велико Търново, в семейството на големия български скулптор професор Ненко Маров, автор на знакови паметници, учител и вдъхновител на поколения студенти във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”.

През 1991 г. Цвета Марова завършва художествената гимназия „Цанко Лавренов” в Пловдив, а през 1996 – живопис при професор Александър Терзиев в Търново. През последните 20 години живее и работи в Пловдив. Освен в България, нейни картини има в колекции на ценители от Германия, Великобритания, Холандия, Полша, Австрия и други.

 „Елементи и сили”, чието откриване предстои на 17 октомври в изложбени зали „Рафаел Михайлов”,  е първата самостоятелно представяне на Цвета Марова в нейния роден град. 

– Предстои ти първата самостоятелна изложба в Търново. Защо чак сега?

– Не знам, животът е странно нещо, върви по криви пътеки, които най-често не можем да контролираме.

– И нищо повече ли няма да кажеш за свое оправдание? Да не би да не обичаш родния си град?

– Кой, аз ли? Бъркаш ме с някого. Приятелите ми и досега умират от смях, когато в компания случайно стане дума за спорт и гордо заявя, че съм от „Етър”. Ама истина е – както не може човек да си избира родителите или формата на носа, а си ги обича,  каквито са, така не може да избира и родното място. И не може да спре да си го обича.

– Изложбата ти се казва „Елементи и сили”, откъде това заглавие?

– През V век пр. н. е. гръцкият философ Емпедокъл пише, че светът е плод на две сили и четири елемента. Силите са привличане и отблъскване. Или любов и омраза да ги наречем. Елементите, или „корените”, както им казва философът, са земя, вода, въздух и огън. Идеята е, че балансът между силите се мени, оттам елементите се прегрупират в разни съотношения. На някакъв етап съчетанията са случайни – парче човешко тяло с парче конско и имаме кентавър. Подобни съчетания са нетрайни и лесно се разпадат, други обаче са трайни и се запазват – да речем „око – глава”. Тази теория, с известни добавки и уточнения, е водеща чак до XVIII век, до Просвещението. Но, макар вече да знаем, че идеята на Емпедокъл е погрешна, все пак тя е много умна, красива и интересна – пък и буквално вкоренена в гените на човечеството. На всичкото отгоре, като се замислиш, от нея стават ясни много неща, свързани не само с митологията, но и с образността и човешката фантазия изобщо.

– Разбрах, но нека засега да оставим живописта и философията настрани и да нагазим в психологията – кои елементи от твоя характер ти дават сили?

– Не знам, май почти всичко, за което се сещам, ми пречи. Например доста ме мързи…..

– А типичната ти разпиляност?

– О, помага ми. Разпиляността ми помага. Защото аз всъщност съм разпиляна само по отношение на бита…..

– А в изкуството това означава да си подреден по друг начин…..

– Май да. Външната разпиляност всъщност е онази вътрешна подредба, заради която нещата стават по инстинкт, подплатен със знание и опит…..

– Всички са във възторг от избухването на цветовете в картините ти и го намират за готина и не много обичайна проява на жизненост. Така ли е наистина?

– Самите картини са много жизнени, да, много емоционални, със силен заряд. Дали аз самата съм жизнена? По-скоро – не. Но като цяло успявам да вкарам в тях това усещане. Явно имам нужда да балансирам.

– Защо, защо не вкарваш мрачните неща, които са част от теб?

– А, държа си ги за себе си. Мрачните си ги държа в мен, те ме разболяват и всичко тръгва да става все по-лошо…..така си живеем с тях…..

– Това не е ли противоречие?

– Може да е шега, може да е противоречие, обаче какво от това – аз съм жена.

– Тоест, освен рисуването, обичаш обувки?

– Да, много обичам обувки.

– Когато през февруари тази година представи „Елементи и сили” в Пловдив, медиите те нарекоха „цветето на пловдивското изобразително изкуство”. Ще станеш ли сега цветето и на търновското?

– Не знам, зависи от публиката и критиката. Но факт е, че сега в Търново може да се види един много по-мащабен и дълбок вариант на подхода ми към темата „Елементи и сили”. Тук представям над 60 работи, докато в Пловдив те бяха 28. Тогава повечето се изкупиха, все пак остана едно малко ядро, около което заглавният и съпътстващите цикли отново се развиха.

– Или се развихриха…..Има ли нещо, което те притеснява?

– Все още дълбоко в мен стои въпросът как публиката ще ме приеме, защото аз доста се промених като маниер на рисуване. В последните няколко години, откакто съм изцяло художник на свободна практика, картините ми станаха доста различни. Преди те бяха по-абстрактни, по-монохромни – сега във всяка, освен много цвят, има образ, персонификация, нещо, което създава поне усещане за човек. Казвам „нещо”, защото това не са конкретни хора, не са портрети, а фантазия. Даже там, където има опит за автопортрет, е всъщност опит да уловя собствените си различни състояния и характери, израз на начина, по който виждам емоцията си, не търсене на конкретния образ.

– Откъде се появи тази образност, какво се промени във времето между предишното и сегашното ти рисуване?

– Онова, което рисувах преди, беше доста по-аморфно – сигурно защото аз самата се чувствах по-аморфна. А сега май се опитвам да се поставя в някакъв социум, вероятно защото съм много повече отдадена на рисуването. Като съм затворена сама в ателието, имам нужда от хора наоколо и си ги рисувам…..

– Нека се върнем на яркия цвят. Той дава живот, но работите ти носят и стаена заплаха – „Момичето на слънчевия вятър”, „Алиса в реалния свят”,  „Нимфата на залез”, „Голата в рамка”, почти навсякъде. Има го даже в този „Април”…..

– О, там…..там е страшно, жълтият човек е много страшен…..Зад него или дълбоко под него, да кажем, стои онзи стих на Елиът, с който започва поемата му „Пуста земя”: „Април е най-жестокият месец”…..

– Зрителят обаче сякаш не забелязва заплахата веднага, на пръв поглед тя остава скрита. Нарочно ли подвеждаш хората?

– Не са скрити ужасиите, там са си изцяло. В картините аз показвам светлата си страна, без да крия тъмната – но за да я види, трябва човек малко повече да се вгледа.

– А има ли хора, които схващат веднага?

– Ами не знам, рядко обсъждам с някого картините си на такова ниво…..Но всъщност – да, има хора, които го усещат. Когато Торосян /известният пловдивски колекционер Торос Торосян – б.а./ видя за първи път „Април”, веднага каза, че жълтият човек го плаши. А Жоро пък /Георги Ангелов, преводач, ерудит, водещ на „Библиотеката”, „История БГ”  и други предавания по БНТ – б.а./ беше единственият човек, който безпогрешно надникна зад пластовете време и мисъл в картината „Сафо и Алкей”. В крайна сметка, явно работите ми май не са чак толкова жизнерадостни. И е нормално, аз не съм само експлозия от цвят, а често и други експлозии. Да, аз съм динамичен, но в същото време и ужасяващо мързелив човек. Или поне така изглежда. Често се будя в три през нощта, влизам в ателието в 4, работя до 8-9, а после цял ден не мърдам от леглото. Дори не измивам чиниите…..за нормалните хора това не е съвсем нормално поведение.

– Добре, а за теб нормално ли беше прескачането към акварела, което се оказа доста успешно, макар да твърдиш, че не си акварелист?

– Твърдя, че не съм акварелист по ред причини. Но, да, нормално е прескачането към акварела. Той е просто средство за изразяване както акрилът, маслената боя и всичко останало. Да, до голяма степен вдигането на цветността при мен е не само въпрос на психология, а се дължи и на факта, че смених маслото с акрил. Общото между тях е, че можеш да натрупваш. А акварелът дава ефирност, усещане за лекота, за свобода на петното. И в същото време дисциплинира. С акрил можеш да направиш една, две, десет картини една върху друга, тоест, да импровизираш и да поправяш. С акварела е различно – импровизацията ще те изненада, но не можеш да я пипаш после, поне не съществено. Тоест, вътре в границите на акварела си безкрайно свободен, можеш да разливаш петна навсякъде, да заливаш всичко с вода, да преливаш тон в тон, което много ми допада. Обаче не можеш да поправяш.

– Как се отнасяш към парите?

– Никак. Трудно е, когато ги няма, но ако има за нови платна, бои и обувки, значи всичко е наред. Пламен /съпругът ѝ Пламен Асенов, журналист и писател – б. а./ се занимава с тези неща. Но е добре да има продажби – така художникът не само работи и се развива, но получава и обективна оценка за труда си, която допълва словесно-абстрактната. Разбира се, в днешна България нещата са сбъркани – често хората, които имат пари, не се интересуват от истинско изкуство, а от чалга.  Докато истинските ценители обикновено нямат пари.

– И накрая задължителния въпрос за бъдещите планове, но в малко по-различен вид – какво искаш да постигнеш, докъде искаш да стигнеш с изкуството си?

– Що се отнася до конкретните планове за изложби, както е нормално, те са налице за около година напред. Колкото до далечните хоризонти…..ами…..аз всъщност нямам…..амбиции. Това може да звучи странно, но искам просто да си стоя и да си рисувам. Даже ако е възможно – някой друг да ми прави изложбите, да ги открива и закрива, а аз да не присъствам. Само рисуването ме интересува.

Снимки: Атанас Кънев